Categories
Публикации

Ранната детска интервенция на Фондация Карин дом и община Варна

Едно на всеки три деца, получило услуги по „Ранна детска интервенция“, по-късно не се нуждае от специално обучение в предучилищна възраст и от класификация за увреждане.

Едно от всеки три деца с увреждания или затруднения в развитието си има шанса да води напълно нормален живот. Това е възможно благодарение на навременната подкрепа от различните специалисти, заедно с родителите, които участват в сложния процес на развитие на децата от 0 години.

Представяме два практически полезни информационни материала, които описват модела на работа по Ранна детска интервенция на Фондация Карин дом и община Варна:

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Categories
Публикации

Влиянието на виртуалната реалност върху психичното развитие на детето от 0 до 3 години

При нашата работа в Дневен център за деца с увреждания /изпълняващ функциите на ранна детска интервенция/ през последните години се натъкваме на различни ситуации и случаи, които ни направиха чувствителни към психичното страдание на малкото дете и необходимостта да разграничаваме изоставането в говорното развитие и липсата на интерес към живото общуване, като първи прояви на ранен детски аутизъм от смущения в развитието, които са от друг порядък: в случая прекарване на часове пред екрана на телевизора за сметка на живо общуване с възрастен. При децата, които посрещаме в Центъра се увеличава броят на тези с психични страдания в най-ранна възраст /от 0 до 3 г./. Повечето от тях имат аутистични прояви. Някои от тях вече са с поставени диагнози от детски психиатър: генерализирано разстройство в развитието /ГРР/, смесено, специфично разстройство в психологичното развитие. В повечето случаи, личният лекар, или специалистите в детската ясла забелязват изоставане и/или особености в развитието на детето. При консултиране на родителите това, което ни прави впечатление е, че част от тях споделят, че децата им обичат да гледат телевизия или друго електронно устройство с движещи се изображения /видео, таблет и пр./. Натъкнахме се на доста случаи, при които успокояването на детето се оказва възможно единствено от гледането на телевизия.
Това ни провокира да проведем изследване, което да се опита да отговори на актуални въпроси, свързани със съвременните технологии и влиянието им върху развитието и поведението на детето в ранна възраст /0-7/. Все по често се срещаме с много малки деца, които прекарват значителна част от бодърстването си пред телевизионен екран или таблет. Наблюдаваме сходни смущения в развитието им, което ни мотивира да насочим вниманието си към въпроса дали тези смущения са резултат от часовете пред телевизора или са прояви на смущения от аутистичния спектър.
Проследявайки случаите на малки деца, посещаващи Центъра, достигнахме до формулирането на следния изследователски въпрос: когато се срещнем с дете във възрастта от 0 до 3 години, което се успокоява единствено като гледа движещи се изображения на телевизор, таблет или друго електронно устройство, дали става въпрос за аутистични прояви или става въпрос за дете, което потъва в гледането на телевизия за сметка на живото общуване.
За целта разработихме три въпросника:
Първият въпросник цели да проследи поведението на детето като бебе /0-1г./, да провери за симптоми на ранен детски аутизъм. Той съдържа тринадесет въпроса, като два от него са отворени, за да може майката, придружаваща детето, да се изрази свободно. Този въпросник насочено търси прояви на ранен детски аутизъм през първата година от живота на детето.
Вторият въпросник разглежда състоянието на детето при постъпване в Центъра. Какви са неговите симптоми, защо родителите са потърсили помощ. Какви промени забелязват у детето си. Има въпроси за това дали детето гледа телевизия, колко време прекарва пред екрана и какво предаване/филм гледа. Целта е да се проследи състоянието на детето, като не се разчита само на въпросниците, а и на интервютата с родителите и наблюдението върху детето. Хипотезата за прояви от аутистичния спектър не се изключва към този момент.
Третият въпросник се попълва от родителите един месец след започване на сесиите с детето в Центъра. Целта на този въпросник е да се разграничат ясно последиците в поведението и развитието на детето от дълго гледане на електронни медии и движещи се изображения от първите прояви и симптоми на ранен детски аутизъм или смущения от аутистичния спектър.
В продължение на две години ние проследяваме деца, за които родителите съобщават, че гледат телевизия, прилагайки въпросниците.

Особености в поведението на детето, наподобяващи смущения от аутистичния спектър , които наблюдаваме:

При повечето деца се забелязва незаинтересованост към заобикалящият ги свят. Не знаят как да играят с играчките, не проявяват интерес към играта. Обикалят безцелно в пространството. Трудно задържат вниманието си. В речника им липсват думите «Не» и «Да». Повечето от децата имат затруднена връзка с езика, не говорят или казват заучени думи или фрази на английски. Например: What is this? This is one./³ Но същевремено не могат да посочат отделни предмети или да назовават части на тялото. Забелязва се една неумелост във фината моторика. Липсва любопитство към заобикалящия ги свят и изпитват несигурност в изследването на заобикалящата ги среда. При някои деца се наблюдава хиперакткивност и агресивни прояви, които изчезват мигновено при пускането на телевизор или на определен телевизионен канал. Не се обръщат на името си. Това е симптом, който родителите забелязват и който наистина ги обезпокоява, като често става причина да потърсят помощ или консултация. Тези деца използват ръката на възрастния, за да направят нещо, което сякаш не могат да направят сами. Изглеждат затворени в себе си и апатични.

Деца, при които се наблюдава ясна връзка между гледането на телевизия и особеностите в развитието и поведението

Повечето от тези деца са със запазен очен контакт и не избягват погледа. Гушкат се в майките си и ги целуват. Различават познати от непознати възрастни. Бързо се адаптират към нова среда, без непрекъснато тревожно да оглеждат всички детайли. Нямат ясно изразени стереотипни движения.
При тези деца след като родителите споделят, че гледат детски предавания по телевизията, предимно анимирани филмчета и ние дадем насоки и ги консултираме, те спират гледането на телевизия и много бързо след това при детето се наблюдава успокояване на «странните поведения и черти», а при някои настъпва явен прогрес в развитието. Най-често след като родителите спрат гледането на телевизия от детето, те забелязват, че то започва да се обръща на името си. Започва да проследява и да се интересува от действията на възрастния. Появяват се наченки на символична игра. Появява се говорна активност.

Случай от практиката на Център за ранна интервенция.

Дани е дете на 2 г.3 м., когато съпроводен от своите родители посещава Център за ранна интервенция 4. Заявката, с която идвт родителите, е че детето изостава в своето развитие. Това нарушение е забелязано от личната лекарка на детето, която съветва родителите да потърсят специалист. След направения ктонсулт от детски психиатър е поставена диагноза „Смесено специфично разстройство в психичното развитие”/F 83/. Майката разказва за своето дете, че е забелязала изоставане в развитието му благодарение на личния лекар, който й е обърнал внимание за това. По данни от въпросниците, попълнени от майката, като бебе Дани е бил много спокойно дете. Гукал е, гледал е възрастните, когато се надвесват над количката и се е усмихвал. Гушкал се е и се е смеел на глас при закачки. Показвал е довиждане с ръка, проходил е на година и три месеца. В момента на постъпване в Центъра, тя вече забелязва, че детето се държи много неестествено. Постояно крещи. Не изпълнява команди, удря си главата в стената, не гвори, изразява се крещейки. Разказва също, че детето не посещава детско заведение. Когато майката е нощна смяна /което се случва често/ или спи след нея, Дани остава сам с батко си и основно гледа телевизия/видео. Влизането на детето в Центъра е много трудно, той е агресивен, пищи, тръшка се на земята, като много често си удря главата, и не подбира мястото, където ще се удари. Има много странна походка, леко си влачи едната ръка и крачето/като инвалид/, без да има физиологична причина за това. Не може да играе с никакви играчки, единственото, което може да прави е да бута една количка по перваза на прозореца. Не говори нищо, а само „мучи”, често е сърдит. Без видима причина се тръшка на пода и пищи. Притесняват го новите играчки и особено, ако издават шум. Не изпълнява команди, не реагира на името си. Когато го му задаваме въпроси той се държи за стомахчето и понякога вика сякаш го боли. Попитахме майката за това какви са нейните наблюдения и се оказа, че го е консултирала се е с лекар, който не установява заболяване. Контакта му с другите деца също е силно нарушен, комуникацията му е свързана с хапане и удряне. С течение на работата с детето в Центъра и консултиране5 на родителите, при момченцето настъпи промяна. Изчезна напрежението в тялото и започна да се появява интерес към играта и удоволствие от движението. Започна да се заиграва с различни играчки, да изследва средата около себе си. Започна да твори, да рисува. Забелязяхме, че определени игри го вълнуват много повече от други. Обича да играе с чукче, да си прави кули, които да събаря, но най-обича да играе с малки колички. Започна да обръща различно внимание на децата, вече не ги блъскаше и хапеше, а ги търсеше в играта. Започна да се опитва да назовава различни обекти, като в началото посочваше по картинки, а по късно и да ги назовава. Агресивността като цяло намаля. Забелязахме, че основната му игра е с колички. В една сесия дойде с една количка, която посочва и казва ”Рода”, в началото никак не се разбираше за какво говори, но някак интуитивно се разбра, че „Рода„ е „ Хонда”. Така установихме, че разпознава марките коли. Тогава на един лист отпечатахме за него емблемите на различни марки коли и след кратък период от време той започна да ги назовава.
В началото майката беше нередовна с посещенията си при нас, но след като забеляза напредъка у детето си, се активизира. При консултаците си с родителите ги посъветвахме да намалят гледането на телевизия, вкъщи да му отделят по-голямо внимание, да говорят с него, като му обясняват света чрез езика. Дадохме насоки, свързани с играта, като в началото тя беше свързана с любовта му към колите. След това помолихме майката да включи и други игри, като криеница, да разпознава животните по картинка и др. Родителите ни станаха пратньори в работата с детето и това допринесе за неговото израстване. Той посещава центъра с удоволствие. Играе с различни играчки, включваме символични игри: например той ходи до магазина с кола и пазарува, отива на работа. В началото, почти не се разбираше какво говори. Появи се логопедичен проблем, по който се работи. Не се държи за корема, когато иска да каже нещо и походката му се нормализира. С други думи като че ли се намести в тялото си.
Родителите забелязват промяната два месеца след като е започната работа с детето в Центъра. Това, което забелазват е, че Дани се заслушва в гласовете им, когато говорят. Започва да изпълнява поръчки и да отговаря адекватно на задените въпроси. Заиграва се с различни играчки. Това, което променят родителите, е да отделят повече време на детето. Ограничават телевизията, проявяват по-голямо търпение към неговата неизчерпаема енергия.
Кристиян, идва в центъра когато е на 1 .6 м. Майката има притеснения за неговото развитие. По нейни данни детето като бебе е било е спокойно, реагирало е оживено на говореното на възрастния, усмихвало се е. Вглеждало се е в образа си в огледалото, радвало се е, когато види познат възрастен. Когато то става на една годинка тя забелязва, че не прави неща, които е правила по-голямата му сестра на тази възраст. Майката твърди, че преди да навърши 1 годинка той е изговарал отделни срички и после рязко спира да ги изговаря. При направена консултаця с личната лекарка, последната изказва съмнения за аутизъм. Дава направление6 за работа в Центъра с диагноза: „Разстройство в поведението неуточнено-МКБ F 91.1/ Майката споделя, че детето гледа телевизия и таблет от 6-7 месечна възраст, като в началото това са най-вече песнички от You Tube7 /на английски./ Основното, което забелязва майката, че детето не се обръща на име. Трудно се ориентира в средата. Имали са усещането, че детето не ги чува, по тази причина са посетили специалист, който казва, че няма физиологичен проблем. Това, което забелязва е липсата на очен контакт. Това, че не се обръща на името си. Не се включва в общите игри на семейството. Майката съобщава, че детето прекарва дълго време пред телевизор и пред таблет, около три-четри часа дневно, започнало е да гледа медии на около годинка. Наблюдавайки детето забелязваме, че то обикаля хаотично из стаята без да си задържа вниманието. Няма представа какво да прави с играчките и как да игре с тях. Забелязва се напрежение в тялото. Бърбори си нещо, но почти нищо не му се разбира, освен някоя изпусната дума на английски. Започнахме работа като в началото се опитвахме да възтановим интереса му към играта, като по този начин да се намали напрежението в тялото и да се възтанови задържнето на внимание. Постигнахме го с неговия интерес към топктие. В начлото хвърляхме топките в басейн, след това ги ритахме, после си ги търкаляме и т.н. Стигнахме до там да ги подреждаме по цветове и да слагаме различни други играчки от същия цвят. След това разширихме играта, започнахме да играем на криеница. Да редим кули с конструктор. Да рисуваме на лист хартия. Кристиян започна да си обогатява активния речник и да ползва доста думи, като вече се наблюдава и целенасочена комуникация. Изпълнява поръчки. Все още има логопедичен проблем, изостава в говора.
Миро е на 2 г. 8 м. Идва на консултация след съвет на неговата леля, която е посещавала Центъра ни и където е чула за вредата от гледането на телевизия за малкото дете. Тя забелязва проблем при племенника си – когато й идва на гости, детето сякаш не я забелязва, не се обръща на името си. Не играе с играчки по предназначение, но брои на английски и използва само заучени фази. При срещата с майката тя споделя, че детето е било според нея много добре, но около година и полвина нещата се променят. Казва, че дето обича да гледа телевизия, като основно гледа Бейби-тв и турски канали. Започнал е да гледа, когато е бил на шест месеца и е гледал по четри – пет часа дневно. Когато се срешнахме при първата консултация срещнахме едно дете, което се интересува от малко неща. Основното, което го интересува са цифри и букви. Виждайки цифри той казва: What is this? This is one.» и т.н , след което изрежда цветове и фигури на английски. Към този момент това беше единствената употреба на езика, на която беше способен. В семейството се говори на два езика – български и турски. Въпросите, които му задаваме в периода на оценката са и на двата езика. Например: «Къде е вратата?», «Къде ти е нослето?», не отговаря и като че ли не разбира какво го питаме. Не се обръща на името си, не забелязва играчките и децата в залата. На родителите се дадоха насоки при възможнаст да се спре телевизията и на детето да се предложат съвместни игри и разходки. Постепенно да се включват нови игри.
Спирането на телевизията доведе до бърз резултат, което обнадежди родителите и ги стимулира да му отделят повече внимание като играят с него. Миро започна да се интересува от заобикалящата го среда, да се обръща се на името си, да играе с различни играчки. Започна да посещава детска градина.
В заключение можем да кажем, че когато тези деца идват при нас в Центъра, то е защото или личният лекар, или родителят или служител от яслата е забелязал нещо в поведението и развитието на детето, което го смущава. В някои случаи това кара специалистите да се замислят и да говорят за «аутизъм».
По време на първите срещи и разговори с родителите в Центъра се оказва, че детето прекарва дълги часове в самота пред телевизор или таблет като гледа движещи се изображения, понякога придружени с дублиране на български език, а много често само на английски: анимирани филми, детски предавания, сериали и пр.
Установява се ясна връзка между гледането с часове на телевизия в най-ранна възраст и обедняване на живото общуване. Вследствие на това детето често не проявява любопитство към околните и околния свят, не играе, говорната активност е сведена до минимум, понякога не се обръща на името си. Когато започнат да го сравняват с други деца на същата възраст, родителите си дават сметка, че то изостава в развитието си и че поведението му е странно.
Спирането на играта при детето в полза на «потъването» в екрана на телевизора или таблета води до тежки последици. Играта е не просто забавление за детето и начин за прекарване на времето. Играта е основния начин, по който детето в ранна възраст овладява пространството, времето, физическите характеристики на заобикалящите го предмети, връзките с хората и неговото обкръжение. Появата на символичната игра помага на детето да разтовари своите страхове и напрежение, да облече в смисъл и да придаде значение на своите преживявания, да се социализира.
Освен това не е достатъчно детето да играе и да се движи свободно. Необходимо е живото присъствие на близък възрастен, който да отговори на неговите потребности, да придаде стойност на това, което детето прави, да му говори и да разговаря с него, назевисимо колко малко е то.

Насоки към родителите

Важното работата ни в Центъра за ранна интервенция, е че родителите стават наши партньори. Така те се чувстват полезни и ангажирани в оздравителния процес на детето и успяват да погледнат нуждите му от неговата гледна точка.
Насоките, които се даваме са свързани най-напред с това да се спре или да се намали до минимум гледането на телевизия /таблет, телефон, др./ в тази най-ранна възраст. А тогава, когато детето гледа телевизия, родителят да бъде до него и да обяснява това, което се случва на екрана и със самото дете. Също така ги насърчаваме да въвеждат играчки и да показват картинки, съответстващи на движещите се образи на екрана. Например: „О на филмчето дават едно нарисувано мече, ето ти също имаш играчка мече, ето я“. Или : „Това е цифрата едно, я да покажем с пръстче едно!“ и т.н. Когато детето е прекалено тревожно и не може да се спре рязко гледането на телевизия, това може да става постепено, като се ангажира детето с игри на открито. Всички насоки, които се дават на родителите, са съобразени с спецификата на детето. При някои деца на родителите им се налага да им показват коли, да играят на криеница. Да си подават топка и т.н. С други се налага да играят пред огледалото, да четат приказки, да се научат да показват по картинка. Постепено те успяват да включат детето в различни дейности вкъщи, като например миене на чини, правене на сладки и др. Обясняваме и насърчаваме родителите да стимулират детето си да изпълнява прости поръчки, да се приучва към самостоятелност и когато забелязват, че то може да направи нещо само, да го стимулират и да го изчакат да се справи без помощ. Да включват детето в символичната игра. Целта е да се провокира удоволствието от играта, защото играейки детето в тази възраст учи най-добре.
Съвременните технологии се развиват и стават неизменна част от живота на детето. Не става въпрос да се елиминират изцяло от живота му, а става въпрос детето в ранна възраст да не се оставя само и без живо присъствие на възрастен за дълго време единствено в „тяхната компания“

Бележки към статията:

[1] Весела Банова е клиничен психолог, психоаналитик, доктор по социология. Тя е зам.-председател и терапевтичен директор на сдружение „Дете и пространство“

[2] Веселина Василева е психолог в Дневен център за деца с уверждания в Русе, изпълняващ функции на ранна интервенция

[3] На англйски, понеже има непреведени детски канали, които се предпочитат от децата, бел.авт.

[4]  Дневен център за деца с увреждания /седмична грижа/ в Русе, управляван от Сдружение“Дете и пространство“ е насочен към подкрепа на родители на новородени  и малки деца с различни проблеми и психични страдания. Екипът на центъра се ориентира от вярването, че началото на живота не се изчерпва с биологичното  раждане, а и с ражденето на субекта, с посрещането на детето от възрастните в езика. Дневният център е мяст, където родителите могат да разположат своите страхове, тревоги и надежди, мяст,о където могат да наблюдават и общуват с децата си в условия на сигурност, да се научат да бъдат техни пратньори. В лицето на екипа децата срещат подкрепа в опознаването на света, в откриването на удоволствието от играта, от движението, от спонтанността, един добронамерен друг, който приема и придава стойност на тяхната уникалност.

[5] Консултациите в центъра се провеждат  от психолог, или друг специалст в ранното детско развитие. Като работата с детето, в началото е основно индивидуална, като след определен переод от време се включва в групова работа. Успоредно с работа с детето се провеждат консултации с неговите родители.

[6] Дневният център работи с направления ,които са дадени от личният лекар,  детски психиатър, издадено решение на телк или направеление от отдел закрила на детето.

[7] You Tube e интернет канал за различни видеоклипове.

Categories
Публикации

Бебето и дигиталните устройства

Как да мислим клиниката при бебетата и много малките деца, с която най-често се срещаме: безсъние, хранителни  проблеми, неспокойствие и прекомерен плач, липса на очен контакт, трудности в проговарянето, през призмата на  дигиталните устройства, с които техния живот започва и сред които те са потопени. Самите устройства не са нито  добри, нито лоши, те са част от развитието на технологиите и света, но тяхната употреба, начинът по който тяхната  продукция се вписва в психичния свят, вече е обект на полемика и дискусии в психоаналитичната литература [1]. В  настоящия текст ще разгледаме как дигиталните устройства се опитват да „спестят“ загубата и отпадането на насладата  от утробния живот; ще проследим възможно ли е трансформирането на биологичното тяло в психично без Големия  Друг2 в измерението му на реалната майка, без мелодичността на „езика на мама“; ще разсъждаваме върху въпроса за  влиянието на устройствата върху тревогата на майката.

Раждането – прекъсване и продължаване на съществуването 

Биологичното раждане прекъсва един вид съществуване и дава начало на нов вид. В центъра на съвременните  наблюдения и проучвания върху началото на живота и развитието на бебето е идеята, че то е динамична система, която  функционира на няколко равнища [9]. Тези равнища са организирани спрямо мозъчната йерархия и се уравновесяват  взаимно. Те могат да бъдат описани като:

∙ Невровегетативна система

∙ Опорно-двигателна система

∙ Регулационна и организационна система на състоянията

∙ Система за ориентация и взаимодействие.

Възможностите за ориентация и взаимодействие, което включва началните форми на внимание и комуникация, се  развиват при условие, че другите три системи са уравновесени помежду си. И това не е даденост. Уравновесяването се  случва постоянно в пространството между два процеса – процеса, който протича в бебето, и процеса на възрастния,  който е част от средата. Средата ще стане опора и подкрепа за изразяването на личните способности на детето. На всяко  равнище от своето развитие бебето ще търси опора навън, за да може да открие и използва ресурса, който се намира  вътре в него. Според това, което бебето намира или не намира в обкръжението, то ще може да се опре и да си служи със  собствените си ресурси, за да предотврати едно състояние на пренатоварване, на „преливане“ от стимули, които  съществуват около него. Грижата на възрастния ще парцелира сензорната стимулация, преживяванията на  неудоволствие и удоволствие. Светът ще бъде въвеждан на малки дози, поносими за бебето. Тук ще се случи и  въвеждането на първите технологии – помощници в отглеждането на новороденото – електрически люлки, детектори на  дишането, движенията и плача. Устройството „електрическа люлка“3 например, ще предостави на бебето „пет скорости  на люлеене, таймер с три времена, 12 мелодии, 5 звука от природата, 2 позиции на облегалката за гръбче, електрическа  арка с три играчки, функция за въртене на седалката наляво и надясно, дистанционно управление“, но тя не може да  замени това, което Уиникът нарича „първична майчина загриженост“, „холдинг“ (поддържане), и хендлинг (телесно  обгрижване)[7]. Първичната майчина загриженост е особено състояние, което започва в края на бременността и  продължава през първите няколко седмици след раждането на бебето. То е свързано преди всичко със способността на  майката да се идентифицира с бебето си, използвайки собствените си инфантилни преживявания. Майката, която е  способна да се отдаде за определен период от време ще осигури преживяването на „продължаващото съществуване“ за  кърмачето, което е в основата на преживяванията за персонализация и идентичност. „Холдингът“ обозначава  физическото и психическо поддържане на бебето. Неспособността за осъществяване на тази функция е свързана с  „примитивните агонии“[4]. Д. Уиникът ги дефинира като състояния на страх с много голяма интензивност, които водят  до разпадане на цялостното чувство за себе си. Ето няколко състояния, които могат да се отнесат към примитивните  агонии: връщане към разединено, дезинтегрирано състояние; постоянно пропадане, рухване; загуба на психосоматично единство, провал в настаняването на психичното в телесното; загуба на чувството за реалност; загуба на способността  да се свързва с обекти. „Хендлинг“ е функция, която способства за формиране на преживяване за психосоматично  единство. То способства за създаване на представа за „реално“, като противоположност на „нереалното“.  Недостатъчността на тази функция препятства развитието на необходимия мускулен тонус и моторната координация.

Способността за идентификация, която е ключова за успешното осъществяване на двете функции все още няма  аналог в дигиталния свят.

Друг интересен уред е „помощникът за приспиване“ на бебето4. Той е представен като „по-различен вариант  за приспиване и успокояване на бебе“. „С него могат да се възпроизведат записи на вътреутробните звуци, които  бебето чува докато е в корема на мама за да се подпомогне прехода на бебето от утробата към външния свят. Записът от  устройството се чува в продължение на 6 минути, след което преминава в тих “стенд-бай” режим, докато отново не бъде  активиран от сензорите за звук и движение на устройството“. Използването на т.нар. „вътреутробни звуци“ стана модна  тенденция. Смисълът на възпроизвеждането на тези звуци е да създадат звуковото преживяване на утробното  съществуване. Но бебето е напуснало утробата и е потопено във фрустрациите на новата среда. То вече е загубило  плацентата и пъпната връв. Франсоаз Долто нарича тази загуба „пъпна кастрация“. „…Ние оставяме една важна част от  това, което вътреутробно е представлявал нашия организъм, амниотични обвивки, плацента, пъпна връв; част,  благодарение на която ние сме могли да бъдем жизнеспособни в друго пространство, което приемайки ни, прави  завинаги невъзможно завръщането ни в предишното пространство и към начина ни да живеем и да се наслаждаваме,  който сме познавали там.“[8 с.79] Лакан ще нарече плацентата (заедно с гърдата) амбоцепторен обект[10], принадлежащ  както на бебето, така и на майката, с които бебето трябва да се раздели. Това е остатъкът от насладата,  представителството на обекта а, това, „с което детето ще се раздели вътре в сферата на своето собствено съществуване“  [10 с.289] Насладата, която бебето губи, ще сложи началото на множество загуби на наслада, които ще го съпътстват в  психичното му изграждане.

Този тип дигитални устройства вероятно биха допринесли за справянето на една твърде изтощена физически  майка, която вече е изчерпала капацитета си да осигури на бебето среда за оттегляне в съня. Чрез тях тя би могла да си  осигури време за възстановяване. Но непрекъснатото използване на тези уреди, невъзможността за друг вид  успокояване, комбинирането с други технологични средства, които се превръщат в предпочитан еквивалент на  човешките отношения, поставя въпроси за състоянието на майката и нейните трудности в изграждането на тези първи  отношения с бебето. От страна на бебето, тези изкуствени стимули го задържат в илюзията, че връщането обратно към  един свят, който вече е напуснало е възможно.

Превръщането на физическото тяло в психично

За да стане физическото тяло психично, бебето има нужда от един друг човек. Фройд го нарича Nebenmensch (този,  който се притичва на помощ) и още в „Проект за една научна психология“ през 1895г. посочва неговата необходимост [2]. Nebenmensch осъществява това специфично действие за безпомощното новородено. благодарение на което бебето  ще бъде в състояние чрез рефлекторно построение, да осъществи вътре в своето тяло, работа по ендогенното  прекратяване на неприятния дразнител.

Жак Лакан ще го нарече Голям друг и точно в този момент (непосредствено след раждането) това е измерението  на Майчиния голям друг. В този Друг се съдържат означаващите, които ще позволят субекта на несъзнаваното да се  изгради, а на бебето – да се роди психически.

Могат ли технологиите да заменят присъствието на Другия, който се притичва на помощ? Много важна  характеристика на Nebenmensch и Големия друг, която дигиталните устройства все още не притежават е предполагането  на субекта у бебето. През 1989г. Ален Вание, френски психоаналитик и детски психиатър предлага хипотезата за  „предполагане на субекта“[6]. При раждането „Субектът е в Другия“ [6 с.51], бебето съществува само чрез своята майка  и със словото си тя го адресира, антиципира състоянията му, назовава ги, прави го отделно от себе си и обект на  собствената си наслада. „Именно защото един Друг може да изживява това бебе като интересно и съществуващо за него,  бебето на свой ред знае, че съществува.“ [6 с.52] Бебетата се идентифицират със заобикалящия ги свят, а  идентификациите в света на устройствата, които са преживени като част от собственото тяло, като абсолютен Друг, не  позволява изграждането на субект. Пример за такава идентификация са децата, които не говорят, но имитират  всевъзможни звукови сигнали, издавани от устройства.

Още с раждането тялото на бебето е подложено на интервенции, свързани с удоволствието и неудоволствието – медицински манипулации, първото хранене, първите грижи, първите дрехи, първите преобличания, първите обмени на  погледи и думи. Докосването на тялото, свързано с храненето, обличането, тоалета, придружено от думи, емоции,  преживявания на грижещия се, се редува с докосвания, които са чиста форма на игра, вокализации и думи, свързани с  взаимодействие и обмен на споделено удоволствие от присъствието на другия.

Майката или грижещият се за бебето ще се адресират към кърмачето, ще се опитват да отгатнат причината за плача  му, ще фантазират диалог, ще изпитват желание и удоволствие да се грижат за него. Специфичното действие не е просто  подаване на млякото или залюляване. То включва гласа, усещането от докосването, погледа, вкуса на млякото и  миризмите, които съпровождат тези моменти.

Ако вземем за пример плача на бебето, в началото той е лишен от смисъл, не означава нищо в психичното  пространство. За да се превърне в апел, той трябва да предизвика действие на другия, носещо успокоение. Така в  паметовата следа едновременно ще се кръстосат асоциативни връзки между три възприятия: възприятието на  нарушеното соматично състояние, на плача и на успокояващото действие, което ще дойде отвън.

 

Мелодичността на човешката реч и специфичният „език на мама“ 

Звуците, произведени от дигитални устройства имат специфични технически характеристики, които не могат да  постигнат специфичната прозодия на човешкия език. Мелодичното равнище на езика е достъпно най-рано за бебето.  Нещо повече, изследователи на прозодията на гласа на майката, когато се адресира към своето бебе, откриват че  съществува специфична мелодичност в „езика на мама“ (motherese). Тя се характеризира с преувеличена интонация и  ритъм. Използват се по-кратки фрази, опростена граматика, подчертаване на важни думи. Съществува специфично  настройване на майката в проторазговора с бебето и то съответства на неговото настройване за общуване в тази начална  връзка. Така професор К.Тревартен [3] обосновава тезата си, че човешкото бебе има вродена способност да комуникира,  но тя трябва да срещне желание у другия, за да се развие. Това желание може да бъде наречено символично, защото то  не е основано на удовлетворяване на нуждите.

Тревогата на майката непосредствено след раждането 

Дигиталните устройства, в много случаи подсилват тревогата, безпокойството и страховете на майката, вместо да  подпомагат тяхното редуциране и преработване. Ще дадем пример с „безжична сензорна подложка за следене на  дишането“5. Тя е свързана с монитор, на който се отчита дишането и движението на бебето. Поставя се под матрака на  бебешкото легло „откъдето долавя и най-леките движения по време на сън“. Много често в представянето на уреда е  посочена възможността за превенция на синдрома на „внезапната бебешка смърт“ – един ужас, който съпътства  страховете на родителите. Ако приемем, че в определени случай – на недоносени бебета, на генетични аномалии,  малформации и увреждания – използването на подобен уред в домашни условия е оправдано, защото има риск за  живота на бебето, който е реален и произтича от обективното му биологично състояние, то какъв е смисълът да следиш  дишането на едно бебе, което е нормално родено и се развива добре? Тук можем да мислим повече за тревогата на  майката и бащата поотделно и като двойка, за страховете и техните фантазми, свързани с появата на бебето и неговото  развитие. Овладяването на тревогата не може да се случи от показателите на монитора и звуковите индикатори.  Тревожното състояние трябва да получи думи, за да стане разпознаваемо, вплетено в асоциации и мислимо с представи.  Тялото на новороденото, толкова съвършено и толкова крехко винаги е източник на тревога за родителите. „Тялото на  детето, както впрочем и нашето собствено тяло се разполага в някои моменти, както в миналото ни куклата в детските  игри – между одушевеното и неодушевеното, по средата между близкото, познатото и странното, безпокоящото,  скритото“. [5 с.40]. Телесните разстройства създават у родителите чувства сравними с описаното от Фройд като Das  Unheimlichе, обезпокоителна странност. Детето „изглежда оживено от непознати процеси, надарени с автоматизъм,  чието функциониране им убягва, но става причина те да се обръщат към лекаря.“ [5 с.39]

Д. Уиникът описва едно характерно състояние на тревога у майката, настъпващо често след раждането. „Повишената следродилна чувствителност“ на майката, която се разгръща една – две седмици след раждането и се  изразява във формирането на идеята за „преследващата жена“. Обикновено тази идея е съпроводена със страх от кражба  или загуба на бебето. На мястото на „преследвач“ майката може да постави акушерката, медицинската сестра,  педиатъра, собствената си майка или свекърва. Неговата хипотеза е, че процесът на раждане ретроактивно връща  преживявания от собственото бебешко детство, преживявания от игрите с кукли (нашите първи „деца“),  съперничеството с майката за любовта на бащата. Ето защо, според Уиникът, майката също има нужда от „холдинг“, от  среда, осигурена от бащата. В този момент на крехкост, дигиталното устройство, на което майката може да предпочете  да се довери и да го превърне в „категоричен авторитет“, ще препятства изграждането на доверие в двойката и  изграждането на така необходимата за бебето „социална сигурност“.

Какво може една „достатъчно добра майка“ и какво не може едно модерно устройство Както ни казва Уиникът, първоначалният опит на бебето наистина е първи – то все още няма мярка за времето – времето не се измерва с изгрева и залеза на слънцето или с тиктакането на часовника, а с дишането на майката, биенето  на сърцето й, нарастването и разреждането на нагонните напрежения и други „немеханични прибори“. „Аз съм  надеждна не защото съм машина, а защото знам от какво се нуждаеш“[7, с.73]. Разликата между съвършенството на  машината и човешката любов се състои в недостатъчната надеждност, в грешките, които майките правят. Тези  относителни пропуски са необходими, както е необходимо и да бъдат поправени в допустимото за всяко бебе време. Живото общуване между майката и бебето се поддържа по неподражаем начин. Става въпрос за ритъма и  топлината на майчиния дъх, за миризмата на майката, променяща се осезаемо и усещаща се, за ритъма на сърцето.  Люлеенето, когато майката напасва своите движения, към движенията на бебето, защото бебетата се различават по  ритъм на люлеене. Общуването се осъществява в рамките на единен за майката и бебето физически опит който не може  да бъде програмиран и дигитализиран.

Друго измерение на общуването е взаимната игра – „обща земя“, „ничия земя“ или земя на всеки. Това е място,  където е скрита тайната на потенциалното пространство, способно да стане преходен обект, символ на доверие и съюз  между детето и майката… играта, в която се раждат приятни вълнения и радост“ [7, с. 75]. И още един много важен  аспект на обмена между майката и бебето, който е незаменим. Това е аспектът на майчиното лице като първообраз на  огледалото. Бебето може да се „възползва“ от лицето й, да се огледа и да види самото себе си. Ако майката е  подтисната, депресивна или отсъстваща психически, функцията на огледало е загубена.

Ще опиша два клинични феномена, който започват да се наблюдават все по-често в консултативната практика.  Първият е „употребата“ на мобилен телефон от шестия месец след раждането при две деца на възраст 1г. (момче) и  2,8г.(момче). Знаците, които са разтревожили родителите и ги карат да търсят консултиране са: липса на езикови

 

фонеми, липса на бебешки говор, знаци на моторна нестабилност, невъзможност за концентрация на вниманието при  занимание с друг, липса на игра (заместена със стереотипни движения), липса на интерес от общуване с възрастни и  връстници. След 10-месечна терапевтична работа бърз напредък има при по-малкото дете, което нормализира своето  психо-моторно развитие, използва езикови фонеми за комуникация и инвестира свързването с другия. При голямото  дете еволюцията е много бавна, проблемите отчасти се задълбочиха след постъпването му в детска градина и раждане  на второ дете в семейството. При първото диагностициране от детски психиатър му беше поставена диагноза  „Разстройство от аутистичния спектър“.

Вторият феномен, който наблюдаваме е проговаряне на английски език, без децата да са в англо-говоряща среда и  без този език да носи белезите на комуникация. Това са деца „любители“ на You Tube, пристрастени към мобилните  устройства, които понякога са единствения начин да се успокоят в моменти на криза. Отново съпътстващите знаци са от  широкия спектър на диагностичната група „Генерализирано разстройства на развитието – неуточнено“. Движещи се  образи и звуци, оставени без думи и без човешко присъствие, без пауза, заливат психичния апарат на бебето без  възможност за преработка. На нивото на този апарат остава „нещото (Das Ding)“, което не може да се превърне в обект,  не може да се образува „представа“, нито „представител на представата“ (думата)[2].

Заедно с употребата на дигитални устройства е необходимо е да не забравяме игрите, свързани с моменти на  споделено удоволствие от взаимодействието, със стимулиране, но и с дозиране на стимулацията на тялото. С  фокусиране на погледа и адресиране на вокализации и думи към бебето. Тези игри не изискват специално оборудване,  но те изискват човешкото присъствие. Човешките Ръце. Майчиния Глас и Поглед. Чрез тях бебето ще бъде хванато в  символичната мрежа на означаващите. Ще бъде гледано, слушано, назовано и извикано да отговори.

Използвана литература:

  1. Cederman, K., Left to their own devices? Child psychoanalysis and the psycho-technologies of consumer capitalism in  Owens, C., Quinn, S.F., (ed.) Lacanian Psychoanalysis with Babies, Children and Adolescents. Further Notes on the  Child, Karnac Books, 2017
  2. https://www.psyoffice.ru/page,4,4429-frejjd-zigmund.-nabrosok-odnojj-psikhologii.html /29.05.2020/ 3. Trevarthen, C. Making sense of infants making sense. – In: Intellectia, 2002, №1 (34), Oxford University Press, p. 161- 188
  3. Winnicott D., Fear of Breakdown, in Psychoanalytic Explorations, Harvard University Press, 1989 5. Брьон, Д., Тялото, изд. Център за психосоциална подкрепа, 2016
  4. Вание, К., Да се родиш недоносен, изд. Център за психосоциална подкрепа, 2016
  5. Винникотт Д., Маленькие дети и их матери, изд.Класс, Москва, 1998
  6. Долто, Ф., Несъзнаваният образ на тялото, изд. Център за психосоциална подкрепа, 2005 9. Кандилис, Д. На какво ни учат новородените. – В: Работа в екип със страдащото бебе и дете. Сборник. София: ЦПСП, 2013.
  7. Лакан, Ж., Семинары, книга 10, Тревога, изд. Логос/Гнозис, Москва, 2010

доц. д-р Диана Циркова е психоаналитик, пълноправен член на Асоциация „Българско психоаналитично пространство“,  преподавател по клинична и консултативна психология в Бургаския свободен университет.

Приема деца, юноши и родители, когато децата и юношите показват сериозно психично страдание или родителите имат въпроси,  свързани с тяхното порастване. Превенцията на психичните проблеми, работата с деца от аутистичния спектър, децата с увреждания  и техните семейства са нейната професионална кауза.

Публикации: Психологично консултиране за деца, юноши и родители, изд.ЦПСП, 2007; Психоанализата и лечението на деца с  „Генерализирано разстройство на развитието“, в сб. Психоанализата в България – тук и сега, изд. Колибри, 2019; Страхът и тревогата  като знаци на психичната структура и функциониране на детето, Годишник на БСУ том 36/2017; Работа с приказки като част от  продължаващото обучение за педагози, Стр. 302-306, БСУ Юбилейна научна конференция с международно участие „Новата идея в  образованието“ том 2, 2016

Контакти: dianatsirkova@yahoo.com

 

1. Текстът е част от доклад, представен на Международна научна конференция „Дигитални трансформации, медии и обществено включване“, Бургаски свободен университет, 5.06.2020
2. Големият Друг в теорията на Жак Лакан е място, на което се поставя този, който преди и извън субекта го определя
3. http://shtastlivobebe.bg/bebeshka-lyulka-woodsy
4. https://bghlapeta.com/prince-lionheart-eyesleep-uctroictvo-za-pricpivane-i-ucpokoyavane-na-bebe
5. https://www.baby.bg/017as-bebe-monitor-s-bezzhichna-senzorna-podlozhka-bazov.html

Categories
Публикации

Предучилищно образование, покрито от праха на вековете

Не искаме да отричаме миналото си. Не страдаме от мегаломания, смятайки, че историята започва с нас. Не искаме чисто ново и тривиално име от историята. Искаме име, покрито от праха на вековете.

Лев Виготски

Тази статия има за цел да постави темата за българското предучилищно образование в континуума на времето, хвърляйки светлина върху промените в българското общество преди и след 1944 г. Твърдя, че пътят към съвременна образователна система минава именно през осветяването на сенките, които миналото хвърля върху децата, образованието и гражданското общество.

Изтритата памет няма как да си пробие път към настоящето, за да участва в изковаването на бъдещето. А би трябвало. Отвъд историческото забвение, с което 1944 година бележи историята ни, се крият изненадващи факти за наченките на българското предучилищно образование. Сред най-значимите от тях е появата на една нова и много демократична нагласа към малкото дете: като личност с богата душевност и нужда от специално отношение, за да се разгърне. В края на XIX. и началото на XX. век тази идея звучи твърде революционно за времето си не само за България, но и в Европа и по света.

Първите забавачници в страната, основани по американски, немски и италиански модел, са дело на американски мисионери. Те били благотворителни инициативи в полза на найуязвимите деца – жертви на войни, бедност, глад – но постепенно успели да се оттласнат от първоначалната си функция на опазване и отглеждане и започнали да придобиват много повсеобхватна значимост. Започнали да се разгръщат като пространства за физическо, но и за духовно развитие на децата. Тези промени бележат израстването на забавачниците в детски градини: прогресивна за времето си концепция за предучилищни учреждения, в които – подобно на градински цветя – децата да могат да “растат и разцъфват” в близост до семейството, дома и природата. “Баща” на тази прогресивна и демократична идея бил Фридрих Фрьобел, бележит немски педагог и теоритик на предучилищното възпитание.

По пътя на тези идеи и в синхрон с глобалните педагогически открития, първите градини се развивали толкова успешно, че може би са щели да се превърнат в социален, културен и политически фактор за едно по-демократично общество, ако през 1942г. България не бе станала съюзник на фашистка Германия. Заклеймени от Хитлеристкия режим, прогресивните педагогически тенденции рязко свиват обхвата на своето нарастващо влияние както в България, така и в Европа и по света.

След Втората световна война в повечето европейски държави започват процеси на реформиране на образованието, които и до днес текат с различно темпо и обхват. Отново започва да си прокарва път и визията за ранно образование и грижа, чиито смисъл е да разгръщат душата и личността на детето в среда, близка до неговото семейство и свят. Именно тази визия понастоящем е залегнала в националните политики на държавите, поддържащи най-добрите раннообразователни системи в света. За съжаление, България днес не е сред тези страни. Нещо повече – в сравнение с европейските ни съседи, които целенасочено се придвижват напред, тук устремено дълбаем образователното дъно. На този фон фактът, че в България политическият и обществен диалог за детските ясли и градини десетилетия наред остава изцяло концентриран върху количеството, а не върху качеството, е не само учудващ, но и дълбоко притеснителен. Как стана така, че да забравим и от къде сме тръгнали и накъде трябваше да вървим?

1944 – 1989г. Социалистическата идеология у нас повторно заклеймява, а в последствие напълно заличава идеята за педагогика в полза на детето. През 1948 г. в България е отменен законът за просвещението от 1909 г., синтезирал опита на чуждестранната педагогическа теория и практика с демократичните просветни традиции на българското Възраждане. Един от най-добрите образователни закони в Европа за времето си потъва в забвение. Новият закон дефинира нова терминология. На ранната грижа и образование вече се гледа не като на отделен етап от развитието, а като на мост към училището. Самият термин “предучилищно възпитание” пък е дефиниран като “всестранното развитие на децата в духа на социализма”, а по-късно (1959г.) – “в комунистическия дух”.

В контекста на тоталитарния режим е променено и финансирането на образованието. До 1944 г. то е децентрализирано и в него са участвали общините, окръжията и държавата. Силно разпространени и бурно развиващи се били и частните градини, които активно адаптирали чуждестранните педагогически модели към българския контекст и допринасяли за плурализма. Когато социализмът поема курс на пълна централизация и обвързване с държавния бюджет, първите седем окончателно попадат в монопола на държавата.

През 50-те и 60-те години на миналия век огромен брой малки деца в страната са обхванати в системата за предучилищно образование, вследствие и на масовото ангажиране на жените в пазара на труда. По това време вече няма и помен от първоначалния български модел, който дефинира детската градина като място със семеен характер, служещо същевременно и като училище за родители, и като културен и общностен център. Новият стандарт в грижата за малките деца е ориентиран изцяло към съветската пропаганда. От продължение и надграждане на семейното възпитание, през социализма детската градина се превръща в масова институция, където индивидуалността на детето отрано да бъде размита в общото. Новата идеология предефинира и мястото на малките деца: те принадлежат на обществения строй, а детската градина трябва да ги възпита в негови бъдещи строители. Самата идея за педагогика в полза на детето се изражда в педагогика на институционализирането. Обществото бързо привиква с новите нагласи и от наложени, те стават лични. Това поражда и нови модели, като седмичните ясли и детски градини, в които детето преспива от понеделник до петък, за да бъдат родителите “свободни за работа”. Във всяко населено място по нововъведен норматив започват да се строят нови, все по-големи сгради, които трябвало да отговорят на нуждите на масовото институционализиране. Групите започват да обхващат все повече деца.

1989-2020
След прехода, българското предучилищно образование попадна в инерцията на времето. Тежката бариера на тоталитарното минало не бе преодоляна нито в социален, нито в политически план. Детската градина продължава да бъде масова институция както по вид (нормативни уредби, които и днес дефинират нормите около институциите и идеите за
мащаб/масовост, а не около нуждите на детето и семейството), така и по същност (стандартът посочва като основен метод на работа „педагогическата ситуация“ и „програмната схема“, отдавайки водеща роля на институционалния механизъм, за сметка на автентичните нужди на децата и ученето чрез игра и преживяване). Раните на миналото се материализират във всички проблеми на съвременното българско ранно и предучилищно образование, които до болка познаваме като родители и общество: ниско качество и ефективност на образованието и грижата за децата; несъвместимост със съвременните образователни тенденции за учене за живота; прояви на насилие на различни нива – физическо, вербално, психическо; липсваща/мнима връзка с реалния и семейния живот на детето и родители, които не присъстват в неговото ежедневие; претоварен, застаряващ, прегарящ персонал; изключително слабо интегриране на децата със специални потребности; сегрегация; нисък обществен имидж и слабо обществено доверие в детските институции… Списъкът е извънредно дълъг, защото всъщност вредите от този предучилищен модел могат да бъдат проследени не само на ниво институции, деца и семейства, но и в цялото ни общество, което отдавна е спряло да възприема децата си като граждани с права.

1. Натрупване на обществен и политически натиск, чрез който да бъдат изготвени и приети смислени законови наредби за цялостна реформа на модела за първите седем. Необходимо е изготвянето на нов закон, който не просто да разкраси някои недъзи и да замаже други, а изцяло да отхвърли тоталитарния образователен модел. Такъв закон би поставил на фокус не рестрикции, маса и (още повече) контрол, а категоричен стремеж към качество, плурализъм, либерализация и връщане към изконното: правата на детето, семейството, общността. Това включва цялостно преструктуриране на модела на детската ясла/градина, но и стратегия за демократично интегриране и насърчаване на цялата палитра от форми на грижа, образование и възпитание от семеен тип, които се развиват в страната ни (детски центрове, кооперативи, читалищни услуги, центрове за интегрирана подкрепа на деца със специални потребности). За да могат детските учреждения (отново) да започнат да се развиват като модел на качество, е задължително час по-скоро те да бъдат извадени от контекста на държавния монопол и върнати в условия на децентрализация и многообразие.

2. Продължаване на прекъснатите от историята локални образователни традиции. Можем да преоткрием, създаваме и надграждаме местните си демократични образователни традиции в синхрон с глобалните прогресивни течения. Почти 100 години след раната на насилственото им прекъсване е крайно време това отново да започва да се случва и на държавно ниво. В България има много хора и институции, които вече са активни в тази област и биха допринасяли за натрупването на ново педагогическо богатство. Държавата трябва да им предостави поле за действие и трансформация. Това би гарантирало, че в една нова законова рамка за първите седем отново ще може да залегне най-доброто от локалната и
глобалната педагогическа теория и практика.

3. Пренасочване на образователния курс към завишаване на качеството, вместо количеството. Среда, близка до дома и природата; автентични взаимоотношения; свобода; учене чрез преживяване, творчески процес и игра; връзка с родителите; качествена система за професионално развитие на учителите… Това са само някои от критериите, около които се ориентират съвременните раннообразователни реформи по света. Най-добрите системи за предучилищна и ранна грижа и образование са движени не от елемента на принудителност, който е водещ в българската политика, а от непреклонен стремеж към качество и демократичност.


Използвани източници:
Vygotsky, L. S. (1997a). The collected works of L. S. Vygotsky. Problems of the theory and history of psychology (Vol.
3). New York: Plenum Press. (Original work written in 1927).
Панайотов, Ф. (1999). България 20. век: Алманах. TRUD Publishers Куличев, Х. Елизабет Кларк и предучилищното възпитание в България.