За какво служи един баща?

Преди няколко дни Яна Алексиева ми зададе следния въпрос:„Можеш ли да напишеш нещо за бащите в тази ситуация“ и така ме накара да се замисля. Зададох си въпроса „за какво служи един баща?“ и това ме накара отново да разлистя един любим сборник „Тревогата и бащата“[1]. В него Даниел Роа ни казва, че дори бащата да е фикция, неговата намеса и неговите действия не са фикции. „Бащата не е толкова този, който тегли към нормата, не е този, който казва какво е лошо и какво е добро, какво е правилно и какво неправилно, дори понякога да изпълнява по случайност тази функция“. Той ни казва, че има други ситуации, на които се натъкваме и които са подчинени на друга логика: „така е, това е положението“. Това са ситуации, които ни изненадват, защото са непредвидими, точно като сегашната ситуация с пандемията. „И именно тогава може да се появи фигурата на бащата“, уточнява Даниел Роа. Това е функцията на бащата на изключение, което означава, че когато субектът е в ситуация на изключение, бащата се изправя и казва: „Така е, не е друго яче“. Когато се натъкнем на нещо, което ни застрашава, защото е трудно да бъде осмислено и назовано, тогава бащата изпълнява тази функция чрез езика и помага на детето си да облече в смисъл това, което то преживява, това, на което то се натъква. Бащата не е възпитател. Той не изнася дидактични лекции. Той е този, на който му стиска да бъде до детето си, когато му е най-трудно и да му казва по възможно най-спокойния и автентичен начин: „Това е положението, така е“. Точно, както когато детето, което се учи да ходи или да кара колело, падне и от раничката на коляното тече кръв. Тогава бащата не духа раничката и не вика на помощ добрата фея, а просто казва: „Да, ти падна, удари се и от раничката ти потече кръв. Ще сложим превръзка. Малко ще щипе“.

Тази важна функция на бащата на изключение, на този който казва верните думи и така помага на детето да разбере, че има неща, които не могат да се променят, може да се изпълнява чрез езика. Това може да го прави всеки, който общува с детето. Например разхождайки се в любимия южен парк траекторията ми се пресече с тази на едно семейство. Отпред братче и по-голямата му сестра карат колела, отзад вървят родителите и всеки гледа в телефона си. На завоя точно пред мен, сестричката засече брат си и той падна от колелото. Тя се отдалечи гузничко напред, той се просна на земята и ревна с всичка сила, а отзад майка му и баща му започнаха да се карат. В това време се изравних с падналия колоездач или по-точно казано със съборения колоездач. Той надуваше гайдата с всичка сила. Спрях се до него и спокойно го попитах: „Ти гледал ли си състезания по колоездене?“ въпросът ми го изненада, той спря да реве и ме погледна с очакване. Повторих въпроса си и тогава момчето ми отговори „да“. Тогава аз му казах: „Само истинските колоездачи падат“. Детето спря да плаче и стана от земята. Аз продължих разходката си. На изхода на парка забелязах семейството в добро душевно равновесие: майката и бащата пиеха кафе, а децата скачаха щастливо на батут.

Като говорим за функцията на бащата и за ролята на бащата те могат да се срещнат в това, което наричаме: да покажеш на детето света. Бащата е този, на който му отива „да покаже на детето света“. Да седнат на пода и да разтворят географски атлас, да разглеждат глобуса, да гледат заедно филм за природата и далечни страни. И в този порядък: да му покаже някоя от подходящите информации за деца какво представлява ковид 19. Бащата показва на детето си света и отваря място за различието. Такава е бащината любов, като любовта на християнския бог: тя не изисква съблазняване и благодарност. Бащината любов отваря място на всеки, независимо колко е различен и придава на различието достойнство и стойност на уникална черта.

Тук се присещам за прекрасната творба на Елиас Канети „Спасеният език“[2]. Той разказва как при един инцидент, когато неговата по-голяма братовчедка го бута в казаните с гореща вода и на него му се свлича кожата, т.е. получава много тежка степен на изгаряне и не се знае дали ще оживее. Но не болките от изгарянията са най-страшното за малкия Елиас. „Тогава баща ми беше в Англия и това бе най-страшното за мен. Мислех си, че ще умра, и страстно го азовях, хленчех, че повече няма да го видя, и то бе по-мъчително от болките. За тях не си спомням. Не ги чувствам вече, но все още изпитвам отчаяния копнеж по баща си. Мислех, че той не знае какво ми се е случило, че не са му казали, изкрещях: Защо не идва? Защо не идва“ искам да го видя!“ Така или иначе, баща му, който няколко дни преди този инцидент, е заминал за Англия, щом научава за случилото се, тръгва по обратния път. Елиас Канети казва: „Мама, лекарят и всички, които се грижеха за мен, ми бяха безразлични. Не ги виждам в спомена си, не знам какво бяха предприели. Вероятно през тези дни са се отнасяли много внимателно с мен. Но това не ми правеше впечатление, владееше ме една-единствена мисъл. Беше повече от мисъл: бе раната, в която всичко се сливаше в едно – баща ми. И ето – чух неговия глас. Той се приближи отзад, аз лежах по корем, тихичко ме повика по име, заобиколи леглото, аз го видях, сложи ръката си на косата ми, беше той – вече не ме болеше“.

Всичко, което се е случило след този момент, Елиас Канети научава от разказите на близките си. Станало е чудо и той започнал да се подобрява, раните му започнали да заздравяват, баща му обещал да не ходи никъде и останал през следващите седмици до него. Лекарят бил убеден, че без неговата поява и по-нататъшното му присъствие четири годишният Елиас е щял да умре.

И накрая: в тези дни, които можем да разглеждаме като дар, а не като принуда, е времето един баща да седне на пода със своя син или дъщеря, да разгърне книга, да се опита да почете на детето си, или да гледат заедно филм и да разговарят за него или нещо друго, за което обикновено няма нито време, нито настроение.

А ако този текст ви се стори твърде дълъг, тогава просто прочетете стихотворението на Камелия Кондова „Мъничък, дето утре за всичко ще питаш“, защото то съдържа същото послание.

Весела Банова, психоаналитик, доктор по социология, заместник-председател и терапевтичен директор на Сдружение „Дете и пространство“

МЪНИЧЪК, ДЕТО УТРЕ ЗА ВСИЧКО ЩЕ ПИТАШ[3]…

На Самуил

“Мъничък, дето утре за всичко ще питаш –

оооОООооооооООщщщЩЩЩккКккк

аз ли да ти разказвам света?

Аз ли – дето така си оплитам дните.

Правя крачка, на втората вече греша.

Още ме лъжат. Лъжат ме право в лицето.

И още вярвам. Глупаво е, нали?

Забравям си шапката. Губя си ключовете.

Влюбвам се – обичам да ме боли.

Вечно нямам обувки. Така е, защото

ги изтърквам, докато тичам насън.

Събирам подкови. Пускам понякога тото.

Редовно стъпвам във всеки случаен трън.

Мъничък, малко е въздуха. Диша се тежко.

Но аз ли да ти разказвам света?…

Аз зная само, че ти, ти не си грешка!

За другото…

питай своя баща.”

Камелия Кондова

[1] Роа Д., За какво служи един баща в: Тревогата и бащата, София, 2009

[2] Канети Е., Спасеният език ,Леге Артис, 2008

[3] www.slovo.bg

Тези дни родители и деца са принудени да останат затворени в ограниченото пространство на своите жилища. Как можем да използваме това пространство по различен начин, така че детето да играе с удоволствие и без напрежение.

Задавали ли сте си въпроса как детето опознава пространството и започва да се ориентира в него?

Именно чрез развитието на моториката и позата, детето среща пространството, което го заобикаля и разширява пространственото си поле. Това пространство нараства от непосредствено заобикалящото детето към пространство, което е много по-обширно, каквото е обкръжаващия свят. Чрез своите премествания, детето развива и интегрира понятието за дистанция, което то измерва чрез пространството, което го отделя от желания обект.

Напр. за да достигне до желания обект детето се придвижва на четири крака или минава под стола. Детето тича, върви назад, обръща се, скача. Детето пълзи, след това започва да се изправя като се подпира за неподвижна опора, след това започва да прави крачки настрани, постепенно се пуска и прави своите първи крачки. Щом намери възможност, детето се опитва да се катери или да се провисва с главата надолу. Всички тези движения се извършват в пространството.

Ако детето ви е малко, то има нужда от пространство за придвижване. Най-добре е да играе и да се движи на пода.

Необходимо е просто да приберете играчките му, защото на него му е нужно пространство.

Оставете най-много една-две играчки, които по възможност не светят, не пищят, не говорят, не се въртят и не дрънчат. Направете си експеримент и дайте на детето си няколко кухненски нечупливи съдове.

Простите неутрални предмети провокират детското въображение.

Малкото дете изпитва естествена потребност да се движи. Наскоро една приятелка ми каза, че двегодишният й син се опитва да се катери по кухненските шкафове, особено откакто не могат да излизат навън. Когато едно дете има възможността да се движи свободно, то изпитва радост от движението и експериментира между две крайни състояния: пълна загуба на всички опори и възстановяването на границите на тялото при сблъсъка с твърда повърхност.

Освен пространството за свободно придвижване и удоволствие от движението, детето изпитва необходимост от индивидуални, скрити пространства.

Ако над леглото си детето има малък балдахин, който изолира погледите на другите, както и спира неговия поглед, това го успокоява и то заспива спокойно. Когато детето е явно превъзбудено и в тялото му е натрупано напрежение, което се разрежда в неволеви движения и действия, които са неадекватни от гледна точка на възрастния, тогава едно скривалище, което може да го приюти, го успокоява. Една малка палатка или тунелче в средата на хола могат да свършат работа. Има най-различни изобретения, чрез които можем да създадем пространства за почивка и усамотяване. Например можем да сложим малък параван в един от ъглите на стаите. Зад паравана можем да сложим няколко възглавници. Или можем да опънем малко въженце в някои свободен ъгъл на около метър от пода. За въженцето можем да завържем шалофе, които вече ни е омръзнало да носим. На детето му доставя удоволствие да преминава през шаловете, които леко го докосват. Когато е в ъгъла зад шаловете, то може да наблюдава без другите да го виждат. Това успокоява тялото на детето. Картонените празни кутии от електроуреди също стават прекрасни малки скривалища, на които могат да бъдат изрязани вратички и прозорчета. Ако кухненската маса е стабилна и масивна, под нея също може да се направи скривалище и пространство за усамотение.

На земята може да се четат книжки, да се играе, да се почива или да се движиш. Понякога, когато караме едно малко дете, да седне на столче в определена поза, това му отнема цялата енергия и то спира да ни чува какво говорим и да прави креативни неща.

Когато е на пода, то спонтанно заема най-удобната за него поза и това му позволява не само да ни слуша, но и да ни чува, а жестовете му стават по-точни и прецизни докато строи с лего, пълни и изпразва, нанизва, подрежда, пресипва, излива.

Що се отнася до рисуването, най-удобно за детето е това да става в изправено положение. Тогава детето води движението на рисуване и писане от рамото. Жестовете му са много по-амплитудни, но и по-точни. То рисува върху дъска, флипчарт или друга подходяща вертикална повърхност и много по-бързо започва да прави смислени рисунки.

Можем да създадем и пространство за „гушкане“ като натрупаме големи възглавници в някой ъгъл на стаята, под масата или на друго подходящо място. Няма лошо дори детето да подремне на това място. Освен това така леглото се разграничава за детето като пространство за сън, а мястото с големите шарени възглавници – като пространство за гушкане.

Можете да разширявате ограниченото пространство на дома като прожектирате на стената природни пейзажи.

Изобщо, за да си послужите с ограниченото пространство на дома си, така че да има места, които провокират у детето ви удоволствие от движението или пък успокояват напрежението в тялото му, използвайте го по нетрадиционен начин.

Най-важното е да приберете всички излишни предмети и играчки. Това е началото. След това използвайте въображението си.

Весела Банова, психоаналитик, доктор по социология, заместник-председател и терапевтичен директор на Сдружение „Дете и пространство“

Скъпи родители,

Настоящата тежка и тревожна ситуация, която ни принуждава да останем изолирани и ограничава обичайните ни дейности и активности, ни дава възможност да прекараме повече време в едно пространство с детето/децата си. Можем да използваме това време, за да ги слушаме и наблюдаваме внимателно.

Така можем да открием кои думи ги успокояват и кои думи ги разтревожват. Кои наши жестове ги успокояват и кои наши жестове, мимики, поглед, поза ги разтревожват.

Какво да наблюдаваме. Най-лесното е да наблюдаваме тялото на детето си.

Когато то е завладяно от напрежение и възбуда, детето ни заема необичайни и неудобни пози, извършва множество неволеви движения /изплезва език, мърда постоянно с крака, дърпа си ръкавите, човърка упорито нещо или го къса на малки парченца, потропва, почуква, издава викове и крясъци и т.н./, кожата на лицето му е зачервена, често се изпотява, не може да се спре…

А когато детето ни е спокойно, то обикновено заема поза, която е удобно и издава състояние на комфорт, краката и ръцете му не мърдат постоянно, цветът на лицето му е нормален, то не вика и не издава крясъци, не е потно, жестовете му са прецизни, то е заето от някаква интересна за него дейност.

Можете да експериментирате и да кажете нещо на детето си в заповедна форма: „Прибери си играчките и сядай да си пишеш домашното!“ Наблюдавайте всички реакции, описани по-горе. След няколко минути можете да промените формата на вашето изказване и да се обърнете към детето си в условно наклонение: „Не е забранено да си прибереш играчките и би могъл/би могла да пишеш домашни 20 минути“. И отново наблюдавайте реакциите на детето си.

Можете да експериментирате така в различни ситуации и по различни поводи. По този начин ще откриете думите и начина на говорене, който успокоява детето ви. Тогава то започва да ви чува. Също можете да откриете с лекота думите и начина на говорене, които провокират напрежение и възбуда в тялото на детето ви.

Сега имате време за това. Не бързате за никъде, и детето ви не бърза. Използвайте тази уникална ситуация, за да откриете нови начини на общуване, които носят облекчение на тялото на детето и му позволяват да ви чува.

Весела Банова, психоаналитик, доктор по социология, заместник-председател и терапевтичен директор на Сдружение „Дете и пространство“