За какво служи един баща?
Преди няколко дни Яна Алексиева ми зададе следния въпрос:„Можеш ли да напишеш нещо за бащите в тази ситуация“ и така ме накара да се замисля. Зададох си въпроса „за какво служи един баща?“ и това ме накара отново да разлистя един любим сборник „Тревогата и бащата“[1]. В него Даниел Роа ни казва, че дори бащата да е фикция, неговата намеса и неговите действия не са фикции. „Бащата не е толкова този, който тегли към нормата, не е този, който казва какво е лошо и какво е добро, какво е правилно и какво неправилно, дори понякога да изпълнява по случайност тази функция“. Той ни казва, че има други ситуации, на които се натъкваме и които са подчинени на друга логика: „така е, това е положението“. Това са ситуации, които ни изненадват, защото са непредвидими, точно като сегашната ситуация с пандемията. „И именно тогава може да се появи фигурата на бащата“, уточнява Даниел Роа. Това е функцията на бащата на изключение, което означава, че когато субектът е в ситуация на изключение, бащата се изправя и казва: „Така е, не е друго яче“. Когато се натъкнем на нещо, което ни застрашава, защото е трудно да бъде осмислено и назовано, тогава бащата изпълнява тази функция чрез езика и помага на детето си да облече в смисъл това, което то преживява, това, на което то се натъква. Бащата не е възпитател. Той не изнася дидактични лекции. Той е този, на който му стиска да бъде до детето си, когато му е най-трудно и да му казва по възможно най-спокойния и автентичен начин: „Това е положението, така е“. Точно, както когато детето, което се учи да ходи или да кара колело, падне и от раничката на коляното тече кръв. Тогава бащата не духа раничката и не вика на помощ добрата фея, а просто казва: „Да, ти падна, удари се и от раничката ти потече кръв. Ще сложим превръзка. Малко ще щипе“.
Тази важна функция на бащата на изключение, на този който казва верните думи и така помага на детето да разбере, че има неща, които не могат да се променят, може да се изпълнява чрез езика. Това може да го прави всеки, който общува с детето. Например разхождайки се в любимия южен парк траекторията ми се пресече с тази на едно семейство. Отпред братче и по-голямата му сестра карат колела, отзад вървят родителите и всеки гледа в телефона си. На завоя точно пред мен, сестричката засече брат си и той падна от колелото. Тя се отдалечи гузничко напред, той се просна на земята и ревна с всичка сила, а отзад майка му и баща му започнаха да се карат. В това време се изравних с падналия колоездач или по-точно казано със съборения колоездач. Той надуваше гайдата с всичка сила. Спрях се до него и спокойно го попитах: „Ти гледал ли си състезания по колоездене?“ въпросът ми го изненада, той спря да реве и ме погледна с очакване. Повторих въпроса си и тогава момчето ми отговори „да“. Тогава аз му казах: „Само истинските колоездачи падат“. Детето спря да плаче и стана от земята. Аз продължих разходката си. На изхода на парка забелязах семейството в добро душевно равновесие: майката и бащата пиеха кафе, а децата скачаха щастливо на батут.
Като говорим за функцията на бащата и за ролята на бащата те могат да се срещнат в това, което наричаме: да покажеш на детето света. Бащата е този, на който му отива „да покаже на детето света“. Да седнат на пода и да разтворят географски атлас, да разглеждат глобуса, да гледат заедно филм за природата и далечни страни. И в този порядък: да му покаже някоя от подходящите информации за деца какво представлява ковид 19. Бащата показва на детето си света и отваря място за различието. Такава е бащината любов, като любовта на християнския бог: тя не изисква съблазняване и благодарност. Бащината любов отваря място на всеки, независимо колко е различен и придава на различието достойнство и стойност на уникална черта.
Тук се присещам за прекрасната творба на Елиас Канети „Спасеният език“[2]. Той разказва как при един инцидент, когато неговата по-голяма братовчедка го бута в казаните с гореща вода и на него му се свлича кожата, т.е. получава много тежка степен на изгаряне и не се знае дали ще оживее. Но не болките от изгарянията са най-страшното за малкия Елиас. „Тогава баща ми беше в Англия и това бе най-страшното за мен. Мислех си, че ще умра, и страстно го азовях, хленчех, че повече няма да го видя, и то бе по-мъчително от болките. За тях не си спомням. Не ги чувствам вече, но все още изпитвам отчаяния копнеж по баща си. Мислех, че той не знае какво ми се е случило, че не са му казали, изкрещях: Защо не идва? Защо не идва“ искам да го видя!“ Така или иначе, баща му, който няколко дни преди този инцидент, е заминал за Англия, щом научава за случилото се, тръгва по обратния път. Елиас Канети казва: „Мама, лекарят и всички, които се грижеха за мен, ми бяха безразлични. Не ги виждам в спомена си, не знам какво бяха предприели. Вероятно през тези дни са се отнасяли много внимателно с мен. Но това не ми правеше впечатление, владееше ме една-единствена мисъл. Беше повече от мисъл: бе раната, в която всичко се сливаше в едно – баща ми. И ето – чух неговия глас. Той се приближи отзад, аз лежах по корем, тихичко ме повика по име, заобиколи леглото, аз го видях, сложи ръката си на косата ми, беше той – вече не ме болеше“.
Всичко, което се е случило след този момент, Елиас Канети научава от разказите на близките си. Станало е чудо и той започнал да се подобрява, раните му започнали да заздравяват, баща му обещал да не ходи никъде и останал през следващите седмици до него. Лекарят бил убеден, че без неговата поява и по-нататъшното му присъствие четири годишният Елиас е щял да умре.
И накрая: в тези дни, които можем да разглеждаме като дар, а не като принуда, е времето един баща да седне на пода със своя син или дъщеря, да разгърне книга, да се опита да почете на детето си, или да гледат заедно филм и да разговарят за него или нещо друго, за което обикновено няма нито време, нито настроение.
А ако този текст ви се стори твърде дълъг, тогава просто прочетете стихотворението на Камелия Кондова „Мъничък, дето утре за всичко ще питаш“, защото то съдържа същото послание.
Весела Банова, психоаналитик, доктор по социология, заместник-председател и терапевтичен директор на Сдружение „Дете и пространство“
МЪНИЧЪК, ДЕТО УТРЕ ЗА ВСИЧКО ЩЕ ПИТАШ[3]…
На Самуил
“Мъничък, дето утре за всичко ще питаш –
оооОООооооооООщщщЩЩЩккКккк
аз ли да ти разказвам света?
Аз ли – дето така си оплитам дните.
Правя крачка, на втората вече греша.
Още ме лъжат. Лъжат ме право в лицето.
И още вярвам. Глупаво е, нали?
Забравям си шапката. Губя си ключовете.
Влюбвам се – обичам да ме боли.
Вечно нямам обувки. Така е, защото
ги изтърквам, докато тичам насън.
Събирам подкови. Пускам понякога тото.
Редовно стъпвам във всеки случаен трън.
Мъничък, малко е въздуха. Диша се тежко.
Но аз ли да ти разказвам света?…
Аз зная само, че ти, ти не си грешка!
За другото…
питай своя баща.”
Камелия Кондова
[1] Роа Д., За какво служи един баща в: Тревогата и бащата, София, 2009
[2] Канети Е., Спасеният език ,Леге Артис, 2008
