Цветистата дума винаги е натоварена с емоция. Когато възрастните ги употребяват, те са обикновено претоварени с емоции. Първоначално детето няма никаква идея за смисъла на цветистата дума. Тя започва да се превръща в загадка. Ако я е чуло от друго дете, тогава го изгаря въпросът какво точно означава тази дума и то предполага, че другото дете я казва, защото знае или защото думата е много важна. Ако я е чуло от възрастен, тогава думата пак не му дава мира. Детето ще се опита да я каже на някого, за да я „разтовари“, т.е. да се облекчи от тази непозната дума, натоварена с емоции.
Цветистата дума може да бъде и много полезна за детето. Когато я открие и я каже или изкрещи, тогава част от възбудата и напрежението в неговото тяло преминава в самата дума.
Ще дам малък пример от моята практика, който често използвам, защото е показателен:
Малкият Христо е на 4 г. 6 месеца. Той посещава частна детска градина, в която е възприета точкова система за насърчаване на положителните поведения и санкциониране на предизвикателните поведения. Жълтата точка означава похвала, а черната точка – порицание. По неизвестни на пръв поглед причини момченцето не може да понася черните точки и когато учителката му постави черна точка, той се тръшка на земята и крещи така, както могат да го правят безпреятствено само децата на тази възраст. Съответно многократно от детската градина викат майката, тя се притеснява, но не може да намери ефективен метод за прекратяване на това поведение на Христо. Всичко това продължава до деня, в който детето се сдобива с една цветиста дума, а именно: „трътка“. Когато госпожата му постави черна точка, Христо й казва: „трътка“. Нещо от напрежението в тялото, което черната точка предизвиква, преминава в тази дума. Христо не се тръшка и не крещи. Благодарение на цветистата дума нещо във връзката между езика и тялото се е хармонизирало, тялото е успокоено, предизвикателното поведение е изчезнало.
Тази малка история ни насочва към факта, че ние възрастните сме тези, които придават смисъл на поведението на детето. Когато едно дете изстрелва цветиста дума /може да е и псувня/, ние бързаме да го попитаме: „Защо обиждаш“. А бихме могли да кажем без да бързаме да влагаме смисъл: „Тази дума не ти дава мира“ или „Научил си нова дума“.
Ако едно дете прави нещо, което ни дразни, ние също бързаме да интерпретираме поведението му и да му придадем смисъл. Ето една съвсем обикновена и еждневна случка:
Детето е момченце, скрило се е зад фотьойла и хвърля оттам дребни играчки.
Майката е вече много изморена и спонтанно казва: „Защо ме замерваш с играчките си. Сега няма как да излезем на разходка“. Детето не издава нито звук, но продължава да хвърля.
Бащата казва: „Престани да хвърляш или ще ти прибера всичките играчки“. Детето продължава да хвърля.
Бабата, която влиза в стаята казва: „Ех, че сръчно детенце, колко надалеч може да хвърля“. Детето спира да хвърля, излиза иззад фотьойла и започва да си играе с нещо друго.
Връзката между езика и тялото е видима при малките деца. Ако я разбираме, дори да сме уморени, можем да се опитаме да не влагаме смисъл в поведението на нашето дете/деца, а да облекчим и разтоварим напрежението.
Следва продължение 🙂
Весела Банова, психоаналитик, доктор по социология, заместник-председател и терапевтичен директор на Сдружение „Дете и пространство“
