Предучилищно образование, покрито от праха на вековете

Тази статия има за цел да постави темата за българското предучилищно образование в континуума на времето, хвърляйки светлина върху промените в българското общество преди и след 1944 г. Твърдя, че пътят към съвременна образователна система минава именно през осветяването на сенките, които миналото хвърля върху децата, образованието и гражданското общество.

Изтритата памет няма как да си пробие път към настоящето, за да участва в изковаването на бъдещето. А би трябвало. Отвъд историческото забвение, с което 1944 година бележи историята ни, се крият изненадващи факти за наченките на българското предучилищно образование. Сред най-значимите от тях е появата на една нова и много демократична нагласа към малкото дете: като личност с богата душевност и нужда от специално отношение, за да се разгърне. В края на XIX. и началото на XX. век тази идея звучи твърде революционно за времето си не само за България, но и в Европа и по света.

Първите забавачници в страната, основани по американски, немски и италиански модел, са дело на американски мисионери. Те били благотворителни инициативи в полза на найуязвимите деца – жертви на войни, бедност, глад – но постепенно успели да се оттласнат от първоначалната си функция на опазване и отглеждане и започнали да придобиват много повсеобхватна значимост. Започнали да се разгръщат като пространства за физическо, но и за духовно развитие на децата. Тези промени бележат израстването на забавачниците в детски градини: прогресивна за времето си концепция за предучилищни учреждения, в които – подобно на градински цветя – децата да могат да “растат и разцъфват” в близост до семейството, дома и природата. “Баща” на тази прогресивна и демократична идея бил Фридрих Фрьобел, бележит немски педагог и теоритик на предучилищното възпитание.

По пътя на тези идеи и в синхрон с глобалните педагогически открития, първите градини се развивали толкова успешно, че може би са щели да се превърнат в социален, културен и политически фактор за едно по-демократично общество, ако през 1942г. България не бе станала съюзник на фашистка Германия. Заклеймени от Хитлеристкия режим, прогресивните педагогически тенденции рязко свиват обхвата на своето нарастващо влияние както в България, така и в Европа и по света.

След Втората световна война в повечето европейски държави започват процеси на реформиране на образованието, които и до днес текат с различно темпо и обхват. Отново започва да си прокарва път и визията за ранно образование и грижа, чиито смисъл е да разгръщат душата и личността на детето в среда, близка до неговото семейство и свят. Именно тази визия понастоящем е залегнала в националните политики на държавите, поддържащи най-добрите раннообразователни системи в света. За съжаление, България днес не е сред тези страни. Нещо повече – в сравнение с европейските ни съседи, които целенасочено се придвижват напред, тук устремено дълбаем образователното дъно. На този фон фактът, че в България политическият и обществен диалог за детските ясли и градини десетилетия наред остава изцяло концентриран върху количеството, а не върху качеството, е не само учудващ, но и дълбоко притеснителен. Как стана така, че да забравим и от къде сме тръгнали и накъде трябваше да вървим?

1944 – 1989г. Социалистическата идеология у нас повторно заклеймява, а в последствие напълно заличава идеята за педагогика в полза на детето. През 1948 г. в България е отменен законът за просвещението от 1909 г., синтезирал опита на чуждестранната педагогическа теория и практика с демократичните просветни традиции на българското Възраждане. Един от най-добрите образователни закони в Европа за времето си потъва в забвение. Новият закон дефинира нова терминология. На ранната грижа и образование вече се гледа не като на отделен етап от развитието, а като на мост към училището. Самият термин “предучилищно възпитание” пък е дефиниран като “всестранното развитие на децата в духа на социализма”, а по-късно (1959г.) – “в комунистическия дух”.

В контекста на тоталитарния режим е променено и финансирането на образованието. До 1944 г. то е децентрализирано и в него са участвали общините, окръжията и държавата. Силно разпространени и бурно развиващи се били и частните градини, които активно адаптирали чуждестранните педагогически модели към българския контекст и допринасяли за плурализма. Когато социализмът поема курс на пълна централизация и обвързване с държавния бюджет, първите седем окончателно попадат в монопола на държавата.

През 50-те и 60-те години на миналия век огромен брой малки деца в страната са обхванати в системата за предучилищно образование, вследствие и на масовото ангажиране на жените в пазара на труда. По това време вече няма и помен от първоначалния български модел, който дефинира детската градина като място със семеен характер, служещо същевременно и като училище за родители, и като културен и общностен център. Новият стандарт в грижата за малките деца е ориентиран изцяло към съветската пропаганда. От продължение и надграждане на семейното възпитание, през социализма детската градина се превръща в масова институция, където индивидуалността на детето отрано да бъде размита в общото. Новата идеология предефинира и мястото на малките деца: те принадлежат на обществения строй, а детската градина трябва да ги възпита в негови бъдещи строители. Самата идея за педагогика в полза на детето се изражда в педагогика на институционализирането. Обществото бързо привиква с новите нагласи и от наложени, те стават лични. Това поражда и нови модели, като седмичните ясли и детски градини, в които детето преспива от понеделник до петък, за да бъдат родителите “свободни за работа”. Във всяко населено място по нововъведен норматив започват да се строят нови, все по-големи сгради, които трябвало да отговорят на нуждите на масовото институционализиране. Групите започват да обхващат все повече деца.

1989-2020
След прехода, българското предучилищно образование попадна в инерцията на времето. Тежката бариера на тоталитарното минало не бе преодоляна нито в социален, нито в политически план. Детската градина продължава да бъде масова институция както по вид (нормативни уредби, които и днес дефинират нормите около институциите и идеите за
мащаб/масовост, а не около нуждите на детето и семейството), така и по същност (стандартът посочва като основен метод на работа „педагогическата ситуация“ и „програмната схема“, отдавайки водеща роля на институционалния механизъм, за сметка на автентичните нужди на децата и ученето чрез игра и преживяване). Раните на миналото се материализират във всички проблеми на съвременното българско ранно и предучилищно образование, които до болка познаваме като родители и общество: ниско качество и ефективност на образованието и грижата за децата; несъвместимост със съвременните образователни тенденции за учене за живота; прояви на насилие на различни нива – физическо, вербално, психическо; липсваща/мнима връзка с реалния и семейния живот на детето и родители, които не присъстват в неговото ежедневие; претоварен, застаряващ, прегарящ персонал; изключително слабо интегриране на децата със специални потребности; сегрегация; нисък обществен имидж и слабо обществено доверие в детските институции… Списъкът е извънредно дълъг, защото всъщност вредите от този предучилищен модел могат да бъдат проследени не само на ниво институции, деца и семейства, но и в цялото ни общество, което отдавна е спряло да възприема децата си като граждани с права.

1. Натрупване на обществен и политически натиск, чрез който да бъдат изготвени и приети смислени законови наредби за цялостна реформа на модела за първите седем. Необходимо е изготвянето на нов закон, който не просто да разкраси някои недъзи и да замаже други, а изцяло да отхвърли тоталитарния образователен модел. Такъв закон би поставил на фокус не рестрикции, маса и (още повече) контрол, а категоричен стремеж към качество, плурализъм, либерализация и връщане към изконното: правата на детето, семейството, общността. Това включва цялостно преструктуриране на модела на детската ясла/градина, но и стратегия за демократично интегриране и насърчаване на цялата палитра от форми на грижа, образование и възпитание от семеен тип, които се развиват в страната ни (детски центрове, кооперативи, читалищни услуги, центрове за интегрирана подкрепа на деца със специални потребности). За да могат детските учреждения (отново) да започнат да се развиват като модел на качество, е задължително час по-скоро те да бъдат извадени от контекста на държавния монопол и върнати в условия на децентрализация и многообразие.

2. Продължаване на прекъснатите от историята локални образователни традиции. Можем да преоткрием, създаваме и надграждаме местните си демократични образователни традиции в синхрон с глобалните прогресивни течения. Почти 100 години след раната на насилственото им прекъсване е крайно време това отново да започва да се случва и на държавно ниво. В България има много хора и институции, които вече са активни в тази област и биха допринасяли за натрупването на ново педагогическо богатство. Държавата трябва да им предостави поле за действие и трансформация. Това би гарантирало, че в една нова законова рамка за първите седем отново ще може да залегне най-доброто от локалната и
глобалната педагогическа теория и практика.

3. Пренасочване на образователния курс към завишаване на качеството, вместо количеството. Среда, близка до дома и природата; автентични взаимоотношения; свобода; учене чрез преживяване, творчески процес и игра; връзка с родителите; качествена система за професионално развитие на учителите… Това са само някои от критериите, около които се ориентират съвременните раннообразователни реформи по света. Най-добрите системи за предучилищна и ранна грижа и образование са движени не от елемента на принудителност, който е водещ в българската политика, а от непреклонен стремеж към качество и демократичност.